Отворено писмо до министъра на вътрешните работи

ДО

г-жа Румяна Бъчварова,

Министър на вътрешните работи

 

ОТ

Български хелзинкски комитет (БХК)

 

ОТНОСНО: Резултати и препоръки от изследване, проведено от Българския хелзински комитет през периода 2015-2016 г., във връзка с разследването на полицейско насилие в България

 

Уважаема г-жо Бъчварова,

С настоящото писмо бихме желали да изложим накратко заключенията от проведеното от нашата организация изследване във връзка с нормативните и практически проблеми при разследването на полицейско насилие над задържани лица в България и спазването на техните права.

Целта на писмото е да предоставим препоръки за действие и промени, с които да бъдат преодолени установените незаконни практики на употреба на сила от страна на служители на МВР и подобрена системата по предотвратяване, разкриване и наказание на случаите на полицейско насилие.

При проявен интерес от Ваша страна да се запознаете в повече детайли с начина на провеждане на изследването, използваните източници и пълната аргументация на заключенията от изследването, с писмото изпращаме също и копие от неговото съдържание.

Изследването се проведе в периода 2015-2016 г. и се базира на преглед на българското законодателство, 42 писмени отговора от министерства и съдилища относно случаи/дела за полицейско насилие, 10 интервюта с професионалисти (адвокати, съдебни лекари, съдии) и Доклада до българското правителство от посещението на Европейския комитет за превенция на изтезанията и нехуманното и унизително отнасяне и наказание от 13 до 20 февруари 2015 г.Доклада на Омбудсмана за дейността му през 2014 г. като Национален превантивен механизъм, доклади на неправителствени организации и експерти.

Основно затруднение за провеждане на изследването беше липсата на обща статистическа информация на национално ниво относно престъпленията, извършени от полицейски служители за последните 15 години. Затова бяха изпратени запитвания до всички военни и районни съдилища и до МВР за броя на жалбите/оплакванията, броя на обвинителните актове и броя и вида на издадените присъди. Получената информация е противоречива и крайно непълна, заради което трудно може да се изведе категорична оценка за успеваемостта на делата срещу полицейско насилие в България. Липсва и достатъчно информация, по която да могат ясно да се проследят и анализират типовете нарушения и вида на заведените дела, както и налаганите наказания. Съхраняването на подобна информация в статистически вид и публично достъпна е важен фактор в борбата за предотвратяване случаите на полицейско насилие.

Тук бихме желали да обърнем специално внимание на огромното несъответствие в информацията, подадена от МВР, и тази от съдилищата за делата, заведени по жалби за полицейско насилие.

Според отговорите на съдилищата (42 отговориха от общо 144) за периода 2000-2015 г. са били образувани 212 дела за малтретиране и свръхупотреба на сила и помощни средства (военните съдилища отговориха за периода 2000-2008 г., а районните съдилища – за 2009-2015 г.). Според Министерство на вътрешните работи са получени 1146 жалби(за периода 2000-2015 г.) и образуваните дела (наказателни и дисциплинарни) са били 475 за незаконно задържане, 483 за телесни повреди и 188 за принудителен разпит.

Според съдилищата, които отговориха, поне 172 от 212 дела са били за лека телесна повреда и резултатът от тях е бил налагане на 101 глоби, както и осъждане на условно лишаване от свобода на 28 полицейски служителя вероятно за средна или тежка телесна повреда и незаконно задържане (отговорите на съдилищата не уточняват това).

От информацията, предоставена от Министерство на вътрешните работиможе да се направи извод, че 138 наказателни производства са били образувани срещу полицейски служители, от които 40 са били за лека телесна повреда, а 4 за малтретиране по време на разпит, 93 досъдебни производства са били прекратени, а едно е било спряно. Що се отнася до изхода от наказателните производства, МВР предоставя статистика занаказани с глоби 48 полицейски служителя, а 11  с условно лишаване от свобода.

Различията в подадената от двете ведомства информация по повод образуваните по жалби наказателни производства и резултатът от тях дава основания да предположим, че най-вероятно става въпрос за съвсем различни дела.

Отделно, според МВР от всички 1146 жалби има образувани 1099 дисциплинарни производства по жалби на задържани лица. За общо 300 жалби, обаче МВР сочи, че са намерени за неоснователни (97 жалби за незаконно задържане, 158 жалби за телесни повреди и 45 жалби за принудителен разпит)Така, ако въобще има някакво развитие по посочените 1146 общ брой жалби, то такова развитие се е случило не по 1099, а по максимум 846 жалби на задържани лица.

Така или иначе, информацията, която МВР подаде за изхода от всички дисциплинарни производства, проведени от директорите на районни полицейски управления, наказанията наложени на полицейски служители се заключават до: на 3ма служителя – мъмрене, на 18 – порицание, на 75 – предупреждение за уволнение, на 7 е наложена забрана да бъдат повишавани в длъжност, и 18 са били уволнени (общо 121 наказани служителя). Министерство на вътрешните работи не предостави информация за резултата от останалите 725 разследвания.

Степента на успешно разследване на случаи на полицейско насилие не може да бъде установена, ако се преценява според отговорите, които предоставиха съдилищата и МВР. Те твърдят, че производства се образуват по всяка жалба. Това означава 1146 по данни на МВР и 212 по данни на съдилищата. Ако приемем, че наистина е така, то статистиката за изхода от всички тези производства със сигурност буди сериозни притеснения относно мерките, които държавата предприема срещу случаите на полицейско насилие. А именно, според МВР общо 180 полицейски служителя са били наказани за периода 2000-2015 г. (изследователите получиха информация за поне 121 полицейски служителя, който са получили дисциплинарно наказание и 59, които са били осъдени в наказателно производство). На фона на 1146 регистрирани от МВР жалби. Според отговорилите съдилища 129 полицейски служителя са били осъдени в наказателни производства, от които 101 глоби, на фона на 212 дела.

Така първият извод, който се налага, е, че МВР и съдилищата явно боравятс различна статистика. Статистиката на МВР по отношение на образуваните наказателни производства е значително по-ниска спрямо тази на съдилищата, предвид също че на практика отговорили на запитванията са по-малко от 1/3 от всички съдилища в страната. Това поставя въпросът за всички онези наказателни производства, за които МВР изглежда да няма обратна информация, и по-важният проблем – явно осъдени пред съд полицаи е много вероятно да не получават каквото и да е дисциплинарно наказание.

Вторият извод е, че наказателните производства завършват със занижени наказания – предимно глоби и условно лишаване от свобода, които наказания очевидно не успяват да окажат някакъв възпиращ, още по-малко възпитателен за вече извършилите полицейско насилие ефект.

Третият, генерален извод е, че реално липсва ефективен механизъм за защита на пострадалите от полицейско насилие в България, поради липсата на единна информация/статистика, ниската успеваемост на делата и занижените наказания.

Българският хелзински комитет ежегодно следи нивата на полицейско насилие в България чрез интервюта на лицата в арестите и затворите.Таблицата по-долу представя процента задържани за период от пет години (всеки от които е интервюиран, след като вече е в затвора), които са били жертва на незаконна употреба на сила от страна на полицията в момента на задържането и в полицейското управление.

През януари 2015 г. изследователи от БХК интервюираха лишени от свобода в затворите във Враца, Пазарджик, Ловеч и Стара Загора, чиито досъдебни производства са започнали след 1 януари 2013 г., за употребата на сила по време на тяхното задържане от полицията и при последващия им трансфер на територията на полицейските управления. Информацията от тези четири на брой изследвания е представена в последната колонка на таблицата. Другите колонки се отнасят до предишни изследвания в същите затвори със затворници, които са били задържани около 2 години преди интервютата – затова информацията за 2013 г. се отнася за задържания, случили се през 2011 г., информацията за 2012 г. се отнася за задържания, случили се през 2010 г. и т.н.

 Съгласно горната информация над 1/3 от задържаните, които впоследствие са осъдени ефективно, са били малтретирани било по време на задържането или след това, или и двете. Някои от случаите включват причиняването на жестока болка с цел извличане на информация или за наказание, т.е. изтезание. В сравнение с 2013 г. последните данни сочат липсата на положителна промяна по отношение жалбите за употреба на сила от полицейските служители по време на задържането и в полицейските управления. Като цяло, броят на жалбите и в двата случая е много висок.

От заключенията на изследването може да изведем два основни проблематични пункта в справянето със злоупотребите от полицаи спрямо задържаните лица.

На ниво законодателна рамка липсва детайлна регулация, която от една страна да предостави ясни права и задължения, както за пострадали, така и за длъжностни лица, а от друга - да осигури необходимите гаранции за спазването на тези права и задължения. Като втори проблематичен пункт се очертава липсата на засилен, систематичен контрол по изпълнението, като единственият външен наблюдаващ орган на местата за задържане е Националният Превантивен Механизъм, който е успял да проведе само малък брой посещения поради ограничения си бюджет.

В действителност в българското законодателство няма пряка забрана за изтезанието и малтретирането от полицейски служители. Същевременнорастящият брой твърдения за физическо малтретиране говори, че мъжете и женитевключително непълнолетните, задържани от полицията,продължават да бъдат в значителен риск от малтретиране и по време на задържането и по време на разпит.

Безспорна е критиката срещу това доколко независими и ефективни са разследванията в тези случаи. На практика се оказва така, че ако разследващите органи не проведат задълбочено разследване, пострадалите не разполагат с ефективни средства за осъждане на нарушителите, поради поредица от невъзможности като: липсата на достатъчно свидетели (които да не са полицейски служители)липсата на законови разпоредби, които да ги защитят, липсата на достатъчно гаранции за спазване правата на задържаните. В допълнение разгледаните в изследването правни процедури са продължили изключително дълго време, което допълнително намаля шансовете за обективно и ефективно разследване и наказание на извършителите.

Във всички случаи, за които България е съдена пред ЕСПЧ за полицейско насилие, съдът е намерил проведеното разследване за непълно, неадекватно и неефективно, а в други от случаите – съди държавата ни за отказа въобще от разследване.

Проблемът категорично се задълбочава и от липсата на адекватна адвокатска и медицинска помощ.

Интервюираните специалисти са на общото мнение, че задържаният би имал достъп до адвокатска помощ, ако и след като е привлечен като обвиняем. И по-точно, задържаното лице е по-вероятно да получи адвокатска помощ, ако той/тя поиска такава, това е надлежно документирано и се случва през деня. Проблемът на практика е, че задържаните не винаги биват информирани относно правото им на адвокат, а молбите им не се документират правилно. Понякога полицейските служители просто диктуват на задържаните да пишат „Не” в полетата, отнасящи се до искане за адвокат, лекар или трето лице, което да бъде информирано, за да се избегне повече работа. Ако пък задържането се случи през нощта, много вероятно е дори задържаният да поиска адвокат и да са положени някакви усилия такъв да бъде осигурен, това да не се случи, особено в малките градове, поради липсата на дежурни адвокати или слабата мотивация на адвокатите да се отзоват на искането, както и липсата на наказания за подобни откази.

Няма конкретни изисквания в закона, задължаващи адвокатите да предприемат каквито и да било действия във връзка с твърденията на жалбоподателите за малтретиране. По-вероятно е адвокат, който е избран и на когото е платено лично от пострадалия, да предприеме действия и да подаде жалба. Така, ако адвокатът е избран служебно, това не е толкова вероятно да се случи.

Основен фактор за слабата мотивация на служебните адвокати и въобще нивото на предоставяните от тях услуги е огромният проблем с финансирането от държавата, поради което и качеството на служебната правна помощ винаги е било значително по-ниско от това на работата на платените адвокати. Роля играе и слабият контрол върху изпълнението на задълженията им. По закон тяхната работа се оценява от Националното бюро за правна помощ, което все още не е публикувало какъвто и да е доклад относно качеството на правната помощ в България.

При предоставянето на медицинска помощ нещата стоят по сходен начин.

Отново не съществува ясна правна рамка, която да урежда начина, по който медицинската помощ да бъде предоставена – кой лекар следва да бъде повикан и кой трябва да заплати за лекарските посещения в случаите, които не са спешни. Министерство на вътрешните работи и Министерство на здравеопазването нямат споразумение за това, което пречи реално на предоставянето на медицинска помощ.

От практическа гледна точка проблемът се състои в неизвършването на обективни и обстойни прегледи на пострадалите. Лекарите обикновено питат пострадалите за причината за техните наранявания, но на практика много рядко отразяват в медицинското досие точно тази информация. Много често какво ще бъде записано зависи от степента на лични отношения между лекаря и засегнатите полицейски служители, като накрая често досието отразява по-скоро обясненията на полицейските служители. Що се отнася до самия преглед, медицинските документи в много от случаите документират казаното от лицата, а не толкова резултатите от реалния преглед и оценката на причините за нараняванията. И макар да имат право на копие, задържаните получават документ от прегледа, само ако изрично са го поискали. В останалите случаи документ им се предоставя по-скоро, когато същият е благоприятен за заинтересуваните полицейски служители.

Накрая ще обърнем внимание и на друга пречка във връзка с разкриваемостта и успешното справяне с проблема с полицейското насилие.

По данни от извършеното от нас изследване голяма част от делата за малтретиране, заведени срещу полицейски служители, се отнасят за леки телесни повреди. Престъпление, което може да бъде преследвано единствено по частен ред и по заведена тъжба от пострадалия.Информацията, събрана от българските съдилища, обаче сочи разлика в успеваемостта при делата, заведени от прокурори, в сравнение с тези, водени от частни тъжители. Една от причините е вероятността властите да не съдействат на частния тъжител, така както биха съдействали на разследващите органи или прокурора. От друга страна, липсата на процесуални мерки за защита сигурността и правата на пострадалите по време на наказателното производство е друг негативен фактор за изхода от такива дела и мотивацията за завеждането им въобще от пострадалите лица.

Преимуществено тези дела завършват с глоби, за които липсва публично достъпна информация за това дали същите са били действително наложени и платени. Останалите присъди, когато полицейски служители са били осъждани на лишаване от свобода и които са издавани вероятно за средна/тежка телесна повреда, се заключават в условно осъждане на лишаване от свобода от 1,5 до 3 години. Това от своя страна означава, че извършителите не са наказвани реално и наказанията им се оказват в крайна сметка по-леки от плащането на глоба при делата за леки телесни повреди.

В тази връзка намираме за логично да се мисли и в посока разширяване правата на процесуалните фигури частен тъжител/частен обвинител, като: да могат да завеждат, вместо прокурора, дела срещу всякакви престъпления, извършени от полицейски служители, да имат правото да събират реално доказателства и да участват във всички производства.

В контекста на изложеното по-горе и направените от нас анализи в хода на изследването, по-долу излагаме своите препоръки и искания към Вашето министерство, с които се надяваме заедно да благоприятстваме създаването на предпоставки за драстично намаляване актовете на незаконна употреба на сила от страна на служители на МВР.


ИСКАНИЯ И ПРЕПОРЪКИ:

1.     Да бъде назначен орган по събирането и анализирането на информация за всеки случай на полицейско насилие;

2.     Да бъдат внесени законодателни промени, които детайлно да регулират как задържаният да се свърже с адвокат, лекар или трето лице, както и да бъдат предвидени гаранции за спазването на тези права. Включително назначаването на контролен орган, който системно да следи за изпълнението;

3.     Да бъдат въведени ефективни процесуални мерки за защита правата на жалбоподателя по време на наказателното производство по случаи на полицейско насилие;

4.     Да бъде предоставен публичен достъп до информацията за издадените присъди и тяхното изпълнение – за това платени ли са действително наложените глоби, колко от присъдите са условни и колко от извършителите са били осъдени ефективно на лишаване от свобода. Включително за наложените от държавата санкции на полицейски служители по спечелени дела пред ЕСПЧ;

5.     Да бъде формално урегулирано предоставянето на медицинска помощ на задържаните – кои са лекарите, които следва да я предоставят, и какви са задълженията им при извършването и документирането на прегледите;

6.     Да бъде въведен засилен контрол върху работата на служебните адвокати и да бъдат реално налагани санкции при неизпълнение на задълженията им. Включително да се въведат правила за сигнализиране на Националното бюро за правна помощ за нарушения от страна на служебните защитници, под формата както на задължение за полицейските служители, регистрирали подобни нарушения, така и на права за задържаните, потърпевши от тези нарушения.

 

С уважение,

Български хелзински комитет